Красотата и ужаса да минаваш за жена

Преходът от мъж към жена беше овластяващ – но последвалият тормоз ме научи на нови неща за властта и това да бъдеш жена

Габриел Белот

Габриел Белот пише за своя опит като цветнокожа транс жена, минаваща за сис жена (т.е. не-трансджендърна жена) и утвърждаването и страха, които последват. Нейната история е една от петнайсетте, публикувани в антологията на Брандо Скайхорз и Лиса Пейдж „Ние носим маската: 15 истински истории за преминаване[i] в Америка”, която изследва многобройните причини, поради които някои хора преминават: „възможност, достъп, безопасност, приключение, средство, страх, травма, срам”. Статията в VICE е адаптирана от есето на Габриел Белот „Да стъпиш на звезда”.

Красотата и ужаса да минаваш за жена

Първият път, когато непознат ми предложи като на жена беше в стая пълна със скулптури в музей. Той беше охранител в Националната галерия, много по-голям и по-висок от мен и изчака другите туристи да напуснат стаята преди да ме заговори. По това време, по-малко от шепа хора знаеха, че съм трансджендърна, бях пътувала до Вашингтон, Окръг Колумбия, където никога не съм била и там нямах роднини, представяйки се за жена. Във всичките ми документи за самоличност все още имах М за моя пол, старото име, което не би могло да бъде женско и гласът ми беше все още пълнен с дълбоко буботене, за да не се разбере, че съм транс след няколко думи.  

Беше седмицата на Деня на благодарността. Валеше сняг. Аз бях отишла в музея в дългата черна рокля, елегантно падащо кафяво палто и червило с цвят мерло на самотна романтичка и макар да знаех, че месеци преди да започна да вземам хормони, ако носех грим, можех визуално да мина за сисджендърна жена, всъщност не бях мислила, че отиването в музея ще бъде по-различно от начина, по който беше в миналото като мъж. Улиците и отпътуването с метрото от карнавалната атмосфера на Юниън Стейшън изглеждаха малко по-притеснителни, но градът изглеждаше относително празен и докато гардът не беше ме заговорил, нещата всъщност не изглеждаха толкова различни.

Охранителят ме беше видял да се храня в кафенето на музея, но едва след като се озовах в стаята със скулптурите, аз наистина почувствах ужаса да минавам за първи път за транс жена. Той ме попита дали фотоапаратът ми прави „хубави” снимки и дали обяда ми е бил „хубав”, усмихвайки се широко докато скъсяваше разстоянието на всеки въпрос. Инстинктивно направих нещо, за което щях да съжалявам след много месеци на тормоз по късно: Вместо да го игнорирам,аз се усмихнах. Накрая охранителят ме попита от къде съм. Смънках – „Карибите”. Той кимна, казвайки „Да, да” и че съм красива. После, хилейки се ми каза да му се обадя скоро, за да правя секс с него.

Бях толкова уплашена, че изгубих слово. „Може би” – казах, страхувайки се много да не го разгневя. После забързах към втория етаж. Сигурно съм приличала на корабокрушенка с широко отворени, неспокойни очи. Ето един мъж, който се предполагаше, че трябва да ме защитава, се опитва да ме насили, разказ, който бях видяла в толкова много потресаващи случаи на полицейски служители, които злоупотребяваха с властта си.

Започнах да се вглеждам във всеки охранител от мъжки пол, слушах стъпките им. Започнах да се научавам, без да поглеждам да знам, кога бях сама в стаята, кога да тръгна, вместо да остана сама. Започнах да научавам какво е за толкова много жени, транс- или сис-, просто бидейки в дадено пространство, да са наясно къде е тялото им, кой го гледа и кой обмисля да го последва. 

Инцидентът с охранителя беше кратък и бърз. По-късно се чудех дали е възможно той дори да не осъзнава своята властова позиция или как фактът, че е чакал да останем насаме, за да ми говори по този начин, може да уплаши сама жена. В края на краищата, тръгнах си от музея рано, хвърляйки погледи назад, докато преминавах през белия сняг, надявайки се да не видя гардът да ме следва или да не чуя стъпките му зад мен. Служителят от охраната ме предаде, точно както много често полицаите предават младите чернокожи американци, като махна илюзията, че той е там да защитава.

Това започваше да се случва почти всеки ден. С охранителят в Смитсъновия американски музей на изкуствата, който ме накара да му направя снимка с неговия телефон, за да ме покани на среща. С гарда в Пауновата стая на галерията „Фриър”. Това се случваше  с  мъж подир мъж по улиците. Случи се със стар руски таксиметров шофьор, който ми казваше да не слизам от таксито, защото ме желаел. Друг мъж ме беше завел в таксито на руснака, казвайки на шофьора, когото сигурно познаваше: „Доведох ти красиво момиче.” Аз бях обект, цел и ако разбираха, че съм транс, често противна. Стана обичайно мъже, които не познавам да ми говорят обидно снизходително, често толкова фино, че се съмнявах да осъзнават, че го правят. Това, което в началото изглеждаше като многобройни инциденти, сега се превърна в нова норма, този тормоз да бъдеш видян като жена: понякога комичен, понякога досаден, но винаги малко потискаш, понякога ужасяващ.

Въпреки това, аз все още се тревожа всеки път, когато мъж ми подвикне или предложи, че може да се сблъскам с насилие, ако той разбере, че съм транс. В края на краищата, не е необичайно за транс жени да бъдат нападани или дори убивани от някой, който реагира с ярост на откритието, че жената с която е флиртувал не е сисджендърна. Веднъж на връщане от метрото, погледнах към нощното небе и една мисъл прелетя през мен: Това е като да живееш на нова планета. Моите приятелки ми бяха разказвали преди, истории за подвикване и преследване, но никога, до този момент не бях ги разбирала.

Внезапно, преминаването беше винаги на крачка зад мен.

Според Сенека е възможно да изключите шума отвън, ако можете да го заглушите в себе си. „Не може да име абсолютен хаос” – пише той в „За шума” – „без да има вътрешна суматоха”. Да живея като транс жена се превърна в моя мантра: да живея без крясъци, вътре или вън, за да мога да се усмихвам, да се надявам и да мечтая.  

Когато на 27 години, най-накрая се разкрих като куиър (не-хетеросексуална – бел.пр.) трансджендърна жена в Талахаси, Флорида, където се дипломирах, това ме спаси от самоубийство. Това ме спаси – дори да означаваше загубата на нещо друго. Месеци по-рано, аз вече бях решила, че няма да се върна в Доминика докато не се почувствам в безопасност там, като открита трансджендърна жена. За щастие, аз бях с двойно гражданство; но все пак Доминика беше моя дом, а сега го бях загубила. Самите ми родители ми казаха да не се връщам. Много нощи плаках над думите на майка ми, неща които знаех, че майките могат да кажат, но никога не си представях, че моята щеше: че ще се отрекат от мен, да забравя, че имам майка, че съм провал и мерзост срещу Бог, че сега самата тя иска да се самоубие.  

Все още чувам тези думи, понякога, когато нощта е твърде тиха.

Предпочитам да мисля за идентичността от гледна точка на звездни полета, съзвездия. За мен е лесно да нарека едно звездно поле Жена и друго Мъж, а след това от там да видя как моята идентичност оформя съзвездие в Женското поле, точно както преди съм живял в различна конфигурация на звезди. За някои от нас, прескачането между полетата е просто нормата. Някои съзвездия се разклоняват между тези две основни полета, а други, са извън, всъщност не се вписват в нито едно от тях. Има много съзвездия в звездните полета на Мъжа и Жената; да бъдеш трансджендърна жена е една от конфигурациите на женския пол, точно както високите жени, дребните жени и жените родени без матка формират своите, дори и това как моята конфигурация изглежда може да се различава по свой начин от конфигурациите на другите транс жени и обратното. Ние не ще, противно на някои страхове на сисджендърни, избухнем в супернови и унищожим цялото поле или се превърнем в черни дупки и всмучем всички в нашето пространство. Ние сме жени.

Знам това вътрешно, интелектуално. Но е лесно да се забрави къде принадлежите в звездните полета, когато се сблъсквате ден след ден със страха, че можете да не минете за сис жена, когато влезете в тази тоалетна или вървите надолу покрай това каре сгради или облечете този изрязан бански костюм и започвате да се чудите, както сте се чудили толкова често преди, дали вашата позиция в това съзвездие е съмнителна.

Може да бъде трудно, обаче е необходимо да научим, че преминаването не е наша цел, ако се определяме като бинарни трансджендърни жени,  както и аз. Ние сме жени, независимо как изглеждаме, дори и ако не всички от нас могат да минат за жена по статистическите норми как изглеждат сисджендърните от женски пол. Няма нищо лошо в същността на желанието да минаваш визуално, фонетично или по друг начин за сисджендърна; но ние си правим интелектуално лоша услуга, ако не успеем да осъзнаем, че езикът на преминаването подсказва временност и измама, а целта да бъдем приети за жени, независимо как изглеждаме, е много по-голяма цел.

Както Вирджиния Улф описва в Моменти от битието[ii], може да бъде внезапен шок осъзнаването, че си приел себе си какъвто си. Че си дошъл да обичаш себе си. Че си дошъл да научиш да пуснеш себе си в своя собствен дом, когато отвориш вратата на почукване и намериш себе си, стоящ пред теб, една жена без резерви. Ако аз приема себе си като жена - е, това е началото да се чувствам повече у дома в полето към което принадлежа, да се чувствам повече у дома си на моя език.

Може би това означава да си бинарен транс човек: да чуваш някой да казва „жена” или „мъж” и да не се чувстваш изолиран от техните думи или дори от твоите собствени.

И все пак, понякога преминаването ме кара да се чувствам утвърдена. Понякога се усмихвам след като някой мъж ми подсвирква грубо на  улицата, не защото обичам да ми подсвиркват, а просто защото знам, че някой ме е видял като привлекателна жена. Понякога фактът, че мъжете в сайтовете за запознанства са шокирани, когато им казвам че съм транс – постоянно го пропускат от обикновен поглед на профила ми – ме прави щастлива. Преминаването, подобно на привлекателността е привилегия; преминаването, като привлекателността може да бъде и опасност, ако някой смята, че го мамим.

Спомням си как си мислех за преминаването първият път, когато позволих на един мъж да ме чука. Как мислих за преминаването, макар да знаеше, че съм транс, той се свърза с мен, всъщност, защото искал да опита с транс жена. Спомням си борбите: как толкова силно исках да бъда изчукана, но се страхувах от самото нещо, което искаше от мен. Как, въпреки, че го бях поканила в дома си, чувствах нуждата да изглеждам възможно най-женствено, когато отвори вратата, от глупавия страх, че ще побегне. И как се почувствах толкова щастлива, накрая, когато осъзнах, че той ме желае просто заради мен, а не заради версията на себе си, за която минавах. Как се чувствах като кралица, повалена на леглото си, с него отгоре, кралица, към която е отнесено като с кралска особа от този нежен гигантски мъж, независимо от гениталиите, които тя има или няма. Спомням си, тогава, как шумът напусна главата ми и всичко, което почувствах беше радост. Но дори сега, след толкова време, всеки път, когато спя с някого, мъж или жена, сис или транс, отново мисля дали тялото ми преминава.

Мислех за преминаването също в нощта, когато крадци нахлуха в апартамента ми, преминавайки през него като кратко торнадо, разпръсквайки дрехите, студентските ми книжа и чекмеджетата на пода. Мислех за преминаването по време на ужаса при отварянето на вратите, включването на осветлението и надеждата, че никой не е в засада, защото знаех, че ако ме мислеха за сис жена, можеха да се опитат да ме изнасилят. А ако откриеха, че не съм, защото минавах доста добре за такава на път за дома, а те може да са ме наблюдавали от сенките, или ако не съм минавала и те са знаели през цялото време, че съм транс, и в двата случая, пак можеха да ме изнасилят, но можеха и да ме пребият до смърт. Не просто за това, че съм жена, а защото не съм вида жена, който те са вярвали, моето уважение, ако такъв абсурден термин може да се приложи в такава ситуация. Това насилие може да се случи на вас, като сис жена или транс жена, но все пак като транс жена, която може да минава за сис, спектърът на наказателното насилие често приема застрашителни размери. Мислех за преминаването, когато един полицай дойде в дома ми и се опитах да не оставя гласът ми да падне твърде ниско, от страх, че може като някои други офицери казали на транс жени в миналото, да ми каже, че моята откритост с такъв „начин на живот” ми е докарало това. Да бъда себе си, ме е направило твърде видима мишена.

Дори докато бях жертва на престъпление, търсех езика на преминаването.

Първият път, когато майка ми се обърна към мен като към своя дъщеря беше на концерт в Талахаси. Седяхме в задната част на залата „Руби Даймънд” и в антракта, двойката пред нас се изправи, за да се разтъпче. Баща ми завърза разговор с мъжа относно великолепието на виолончелотата. В един момент всички говорехме помежду си. След известно време, мъжът представи съпругата си. Аз се поколебах.

Бях се разкрила пред тях преди две години. Оттогава се бяхме виждали лично само няколко пъти, но само извън Доминика. Този път, те бяха дошли за медицински преглед, тъй като в САЩ можеха да намерят по-добро лечение отколкото на нашия остров.

Бях в синя рокля. Бяха свикнали да ме виждат така. Баща ми промени възгледите си първи, предлагайки подкрепата си за моята промяна, но все още се бореше с използването на новото ми име и местоимения, тъй като старите се бяха вкоренили много надълбоко в неговата памет. Майка ми, знаех, че ме обича, но моята промяна все още я нараняваше. Дори докато седеше до мен, тя изглеждаше далеч, сякаш тялото й беше тук, но умът й беше някъде другаде.

„А това е моята дъщеря, Габриел”.

Почти се разплаках. Приемането не означава, че всичко е наред – аз все още не мога да се върна у дома без да поставя себе си или родителите си в потенциална опасност. А майка ми щеше да продължи да ми казва и след това, че иска синът й да се върне, че трябва да се върна при Бог и мъжествеността, че не съм нейна дъщеря въпреки тези моментни отклонения, че аз сам си създавах живот в нещастие, тъй като за нея куиърността беше същата като незавършеност, като провал, като да вървиш по горяща звезда с протегнати ръце. Ужасявах се да се обаждам на родителите си просто от страха, че новият ми глас – този, който бях тренирал да има нов резонанс и височина, тъй като хормоналната терапия при транс жените не оказва влияние върху нашите гласове, ако започнем промяната след пубертета – щеше да ги натъжи повече, както майка ми каза един ден, на ръба на сълзите, че вече не изглеждах и не звучах като детето, което бе отгледала. Приемането, като отхвърлянето, рядко е абсолютно. Но ние израстваме, когато научаваме повече. Ние ставаме по-големи, когато нашата способност за обич расте, дори и ако нашите крачки са малки.

В повечето дни, просто искам да мога да посоча моето съзвездие и да мисля: Да, това съм аз, без да чувам никакви стъпки, никакъв шум, нищо друго освен мен и чудното земно спокойствие на приемането ми на себе си.

Може би приемането и любовта споделят едно и също огледало.

 

Публикувано в VICE на 22 юни 2017 г.

Автор: Gabrielle Bellot, The Beauty and Terror of Passing as a Woman

Илюстрация: Gabrielle Bellot. Courtesy of the author. vice.com

Превод: Мадлен Рафаелян

9 май 2018 г.

 

[i] Преминаване (Passing) - този термин се използва предимно в САЩ и се отнася за лице, класифицирано като член на една (расова) група, което се опитва да бъде прието за член на друга (расова) група.  Този термин се използва и за гей хора, които се опитват да разделят живота си на два свята: единия хетеросексуален, а другия хомосексуален, надявайки се двата да не съвпаднат. Те се страхуват да не бъдат етикетирани и стигматизирани като хомосексуални и се опитват да избегнат цялата стигма, изглеждайки като едни от доминантната група (хетеросексуални) (бел. пр.).

[ii] Дневникът на Вирджиния Улф: Том I; Моменти от битието. Непубликувани автобиографични съчинения на Вирджиния Улф (бел. пр.).